Една сутрин се събудих, лежейки на мокър пясък на брега на океана. В секундата, в която отворих очи и слънцето силно ме заслепи, си помислих колко е хубаво да се събудиш под открито небе. На следващия момент обаче забравих за удоволствието, което изпитах преди малко от топлината по лицето си, и се запитах какво за Бога правя тук. Станах, огледах се и видях, че съм на остров насред океана. Първоначално тази мисъл никак не ми се хареса и затова се паникьосах. Започнах да тичам по плажа и да викам с цяло гърло някой, който го нямаше, не знам и аз кой точно. След като обиколих целия плаж и не получих никакъв отговор от никъде, се притесних още повече и в паниката си тръгнах към гората. Точно преди да навляза в нея изведнъж се спрях, сякаш се ударих в някаква невидима стена, която ме спираше да не настъпя в непознатата и най-вероятно много опасна джунгла. Сякаш нещо искаше да ме предпази от друго нещо.. и сякаш първото нещо бях самата аз, чието, съзнание точно в момента бе замъглено от страха, но явно беше достатъчно наясно със ситуацията, че да се опита да ме спре да не направя някоя глупост. Но въпреки това аз съборих невидимата стена и нахлух в гората, тичайки стремглаво напред. Ако някой можеше да ме види точно в този момент, сигурна съм, щеше да ме помисли за напълно луда. Но там нямаше никой друг освен мен.

Цял ден се лутах из джунглата без да знам къде вървя, върху какво стъпвам, накъде отивам, къде се намирам и каква работа изобщо имам там. Единственото, което исках, бе да открия някакъв индикатор, който да ми покаже, че не съм сама на този остров и че няма да остана тук завинаги.

Търсех ли, търсех… Не знаех точно колко часа съм прекарала в обикаляне на горите на острова, но привечер отново стигнах до плажа, на който се събудих същата сутрин. Вече се беше стъмнило, когато седнах отново на влажния пясък и още с това мое действие, разбрах, че скоро няма да мога да стана от там, било то заради огромната умора, която чувствах, или пък заради отчаянието, в което бях изпаднала.

Стоях и се взирах в тъмното пространство.. нямаше дори и луна, която да осветява черното небе. На него единствено блещукаха многобройните звезди, които бяха толкова красиви, че докато ги гледах, за малко да забравя къде съм и какво ми се случва. Но уви.. след минута взиране в звездния небосклон над мен, аз заплаках. Отначало сълзите просто започнаха да се стичат от очите ми и не усещах нищо. Скоро обаче плачът ми се превърна в истеричен рев, който не можех да спра, колкото и да се самоуспокоявах. Не знам кога съм заспала, но със сигурност е било след доста дълго време, прекарано в самосъжаление.

Така бях няколко дни… седмица може би. Не правех нищо по цял ден, само седях на плажа и гледах към морето с очи, замъглени от сълзите ми. Постоянно се питах какво става с мен и защо съм там, но така и не успявах да си отговоря. Дори не ядях, не бях гладна. А може би по-скоро ме беше прекалено страх да стана и да си потърся нещо за ядене.

Не знаех какво да сторя… През главата ми минаваха какви ли не глупости за това как съм попаднала на този самотен остров. Какво ли не си мислех – че извънземни са ме довели тук, за да ме измъчват, че някакси съм била на кораб, който се е разбил в скалите на острова и само аз съм оцлеляла, като Робинзон Крузо от едноименния роман на Даниел Дефо. Веднъж дори си казах, че семейството ми ме е пратило тук, за да се отърве поне за малко от мен и моите глупости. Хаха.. последното ми се струваше най-възможно.

Когато един ден се събудих обаче очите ми не бяха мокри, не бях прекарала цялата нощ плачейки и бездействайки съответно. Не, бях се наспала и когато се изправих на крака, се чувствах отпочинала и свежа. Огледах се и се усмихнах… и аз не знаех защо. Просто сега усещах острова по коренно различен начин. Докато допреди един ден, аз гледах на него като на нещо лошо, враждебно настроено към мен, което иска да ми навреди, то сега го виждах просто като един красив безлюден остров, на който бях сама, но пък и в същото време той беше само мой и можех да му се наслаждавам изцяло.

Погледнах нагоре към небето, което беше точно в любимия ми нюанс на синьото – светло, но наситено, от което сякаш извираше някаква сила, която зареждаше всичко наоколо, включително и мен. Огледах се и видях летящи насам натам птички, които пееха и бяха изпълнени с енергия. Отново се усмихнах. След това веднага влязох в океана да се понамокря малко. Но в него беше толкова приятно, че останах там доста по-дълго от замисляното. Когато излязох, усетих колко бях гладна всъщност и реших да се заловя да си намеря нещо за ядене. Но когато тръгнах да търся, осъзнах, че така с голи ръце нищо няма да успея да хвана или да си отрежа от някое дърво. Отново се отчаях. Седнах до една палма на края на плажа и се загледах в огромния и безкраен океан. Помислих си, че ще си остана там завинаги и че в най-добрия случай, скоро ще умра от глад. В същия момент погледнах настрани и видях една чанта, която беше в цвят толкова блед, че едва се различаваше от този  на пясъка. Взех я и видях, че на нея пишеше моето име. Стреснах се и едновременно много се зарадвах. Отворих чантата и вътре намерих един голям нож, палатка и една снимка на моето семейство и приятели.

Залових се да с търся храна. Разхождайки се из гората, намерих един храст с големи и меки плодове, от които си отрязах много с помощта на ножа, защото бяха здраво закрепени към клонките си. След това се върнах на плажа. Там беше по-хубаво, отколкото в гората. Гората беше влажна и кална, навсякъде летяха някакви насекоми. Докато на плажа пясъкът беше сух и топъл през деня, а сега вече щеше да бъде и през нощта, след като си имах палатка.

Изядох два от големите плодове, които ме заситиха достатъчно,  и се захванах с опъването на палатката си, което се оказа доста тежка задача за мен. Цял ден се опитвах да я разпъна и все не ставаше. Ядосвах се, отчайвах се, отново плаках, зарязвах я на няколко пъти. Но накрая, когато привечер започна да вали дъжд, се мобилизирах и с последни сили успях да я разпъна. Взех си останалите плодове и чантата и се скрих в палатката. След като изядох още един от засищащите плодове, отворих чантата, където беше снимката на семейството и приятелите ми. Още щом я видях, очите ми се насълзиха. Зачудих се откъде е тази снимка като бях сигурна, че такава обща на всички мои любими хора, никога преди не съм виждала, но каквато винаги бях искала да имам. Гледайки я, ми стана още по-тъжно и самотно. Казах си колко ли по-добре щеше да е тук, ако поне един от тези на снимката, беше тук заедно с мен. След малко обаче се разсмях, защото забелязах как всички бяха излязли толкова смешно, сякаш някой нарочно е подбирал най-смешните им пози за случая. Скоро заспах гледайки снимката, със сълзи на очите.

Сутринта се събудих от горещината и веднага се изкъпах в океана, където беше прохладно и невероятно приятно. Когато излязох, постоях малко на слънце да изсъхна и замалко да ми се изпържат краката на горещия пясък. Седнах под едни дървета на сянка и взех снимката. Разглеждайки я, се замислих кои са тези хора и какво са те за мен всъщност. Загледах се във всяко едно лице на нея и се запитах какво ли съм аз за този човек, как ли той ме възприема. За мен всички от снимката бяха скъпи, но дали и аз бях такава за тях? Оитах се да си спомня по един хубав и по един лош момент, прекаран с всеки от тях и когато го направих, ми стана хубаво. За малко се почувствах не напълно сама на този остров. Замислих се за хубавите и за лошите неща, които някога бях казвала на всеки от тези хора, за нещата, които бях направила за тях и за тези, които не бях. И все пак извършените и казаните неща бяха по-малко от тези, които по някаква причина не съм споделила с хората от снимката и не съм направила за тях, което беше малко жалко. Защото сега вече може би никога нямаше да имам шанс да им кажа всичко, което искам, или да им дам, всичко което мога.

Започнах да разсъждавам върху това как аз бях човек, който не може да е сам, а който и не иска. Не обичах да се разхождам сама по улиците, не обичах да си пия сама кафето в заведението, не обичах сама да си обяснявам нещата и самостоятелно да си решавам проблемите. Но на острова осъзнах, че така всъщност трябва и че това е природата ни. Че всеки е създаден сам да се справя с живота и че, ако ние сами не си помогнем, за каквото и да било, и ако сами не вземем решение и не стигнем до даден извод, колкото и да ни убеждава някой в нещо, колкото и често да ни казват, че нещо е така, ако ние смятаме, че то е иначе, няма как да повярваме, ако сами не сме убедени.

Спомних си как веднъж имах един проблем, бях поставена пред дилема „или-или”. Потърсих съвета на една моя много близка приятелка, защото знаех, че тя ще може да ми помогне. Когато й разказах за ситуацията, тя помисли и ми каза :”Направи така, защото аз смятам, че е правилно.” На първо чуване и аз смятах да направя това нещо и от доста отдавна го обмислях, но не бях сигурна дали точно това е, кото искам. Дори когато и моята приятелка ми каза „Да, това е правилното, не се безпокой, отиди и го направи”, аз все още не бях убедена. Попитах и други приятели за мнението им и всеки път отговорът беше като първия. Но колкото и да го чувах, аз не отидох да го сторя преди сама вътрешно да бях убедена в правотата му и че това беше, което наистина исках. И та в крайна сметка сама си взех решението. Когато си припомних това, се зарадвах, че съм постъпила така, че съм изчакала и себе си да се убедя в нещо, преди да го предприема.

Мислейки си всички рези неща, аз реших, че островът всъщност е изключително добра възможност за мен да развия собствените си качества, а защо не и да придобия нови такива.

Когато си легнах вечерта в палатката си казах, че от утре започва моята мисися „Подобри себе си”, в която аз ще съм главното действащо лице и в която ще успея, стига да съм постоянна, да не се отказвам при най-малкия проблем, на който решението не е очевидно, и стига да разчитам изцяло и за всичко първо на себе си, а после на когото и да било друг.

„Хееееееееееей!!!” – някой изкрещя в ухото ми. Чувах гласове от всякъде и вълни, които се разбиваха шумно. Отворих бавно очи и видях, надвесени над себе си, моите приятели, един от които каза: ”Ставай момиче, работа ни чака.” Спомних си, че бяхме на морето, за да работим, а днес ни беше почивната сутрин.

Станах, огледах се, видях всички хора, които си мислеха, че завинаги щяха да са с някого и никога нямаше да останат сами, но всщност не осъзнаваха, че да си сам не е чак толкова лошо. Понякога даже е по-продуктивно, по-вдъхновяващо, по-достойно…