Искам да пиша…
Искам да пиша постоянно…
Искам лъчите на слънцето да ме будят сутрин, да ставам от леглото не с нежелание, а с радост и надежда, че денят ще бъде чудесен, да си взимам студен ободряващ душ, да си правя силно кафе с много мляко и захар (за да не е толкова силно :D) и да сядам на широкия бял диван насред уютната просторна стая, която в същото време е изцяло изпълнена с някакви джунджурийки…
Искам да се разполагам на удобния си бял диван, да отпивам глътка от горещото кафе и да започвам да тракам по клавиатурата на лаптопа си.
И да пиша… за своите мечти, преживявания, цели, болки, радости, както и за нещата, коите ме вълнуват, които са важни за мен, но и чрез моето мнение, в същото време да помагам на други хора, които са изгубени или просто се лутат из живота. Искам да им казвам, че и аз някога съм се лутала и не съм знаела накъде да вървя, коя е правилната пътека за мен, но че накрая все пак съм стигнала търсената от всички дестинация – щастието. Да… толкова силно искам един ден да мога да изрека тези думи пред целия свят и да знам, че всички ме слушат… или четат.
Да пекарам целия ден в писане… И не защото нямам какво друго да правя или защото нямам с кого да изляза, а просто защото това желая. Просто защото това е моят живот, който аз съм избрала измежду многото възможности.
Но всъщност не знам дали е хубаво да имаш пред себе си повече възможности, защото после когато направиш своя избор, никога няма да разбереш дали той е бил най-правилният и дали точно това е Животът за теб, в който би се чувствал най-добре. Винаги ще си мислиш: „Аз дали избрах най-подходящия за мен път, или пък беше един от другите?” Да… можеш да прекараш живота си в такива мисли и съмнения или просто да приемеш, че си направил точния избор и да му се насладиш.
Това, че винаги пиша за своите преживявания и чувства и за своите проблеми, не знам какво значи. Може би, че съм егоистка, която се интерсува само от това, другите да научат какво мисли тя. Или пък може би просто все още съм една объркана млада госпожица, която не е напълно наясно със себе си засега, която чрез писането цели да открие какво всъщност наистина иска да прави занапред и какво я интерсува… Надявам се да е второто…
Но наистина какво толкова лошо има човек да иска другите да го чуват? Вече прекалено остаряло ли е да споделяш истинското си мнение за дадено нещо, а не да се правиш, че ти пука, когато не ти?
И какво пък като не мога да оборвам глупавите и несъстоятелни аргументи на някакви тийнейджърки? Писането е моят начин да изразя себе си, не спорът. И независимо има ли кой да го оцени или не, това е, което съм.
