Седяха един срещу друг и се гледаха безмълвно. Той си отваряше устата от време на време сякаш искаше да каже нещо, както всъщност беше, но все така и не успяваше да изрече нищо… защото знаеше, че каквото и да каже, нямаше да е достатъчно и всъщност нямаше да бъде нищо, защото този отсреща беше много повече от него, защото той се надяваше някой ден да го има, да може да се похвали, че го е получил и да се гордее със себе си, че е  постигнал това, което представляваше събеседникът му.

Единият седеше на червен стол, а другият – на син, затова и на двамата им харесваше да мислят един за друг като Червения и Синия.

Най-накрая Червения проговори:

- Не ме гледай така празно.., а ми кажи.. Как се чувстваш?

- Ужасно. Толкова ми е тежко, че дори не мога да си изправя главата, както трябва и да те погледна. А дори и да можех да го направя, навярно нямаше да мога да те видя, защото очите ми са толкова влажни и погледът ми-толкова замъглен, че почти нищо не различавам, освен може би само много силни цветове като тези на столовете ни. Тялото ми постоянно трепери – у от студ, ту от жега. Усещам абсолютно всички удари на сърцето си… Тук е толкова тихо. И с всеки свой удар сърцето ми сякаш крещи, сякаш ме наказва, защото и то мисли, че не заслужава това. Аз се опитвам да му покажа някак си, че не съм направил нищо умишлено, но то не ми вярва. Никой не ми вярва.. дори аз самият се чудя имам ли въобще за какво да си вярвам. И дори има ли защо да го правя.. ще променя ли нещо с това?

- Ако ти кажа, нищо от това, което правим, няма да има смисъл.. повярвай ми. Но аз съм този, който задава въпросите сега, не забравяй. Искам да чуя защо ти трябвам.

- Който и човек да попиташ, всеки ще ти каже, че си му нужен. Но всички знаем, че не всеки ще те получи. Всички се нуждаем от теб в даден момент от живота си, не във всеки. Можем и без теб, но веднъж свикнем ли, после трудно те пускаме. Както съм и аз сега.. Но не знам всъщност защо ни трябваш… Не съм те създал аз, че да ти дам точен отговор на този въпрос. Но все пак се радвам, че те има. Благодаря с цялото си същество на този, който те е сътворил, защото ти ме караш да се чувствам жив. Ти си това, което всеки, включително и аз, търси в живота си. Ти си това, заради което живеем въобще, може би. И мисля, че ако не се стремим към теб, ние нищо не правим и нямаме място на тази земя. Ако има такъв човек, за когото не си приоритет, мисля, че той трябва да напусне, да се откаже и да даде възможност на някой друг да се роди, друг, който ще те обича и ще се бори за теб. Но в края на краищата, има ли такъв човек, който да не следва този си инстинкт изобщо?! Категорично бих казал ‘Не’. Защото иначе такова същество няма да може да се нарече човешко.. Но чакай.. сега като се замисля.. Боже, колко се радвам, че в момента мога поне да мисля що-годе адекватно.. Та като се замисля всъщност май ти си това, което създава нас-хората. Май ти си силата, която ни дава сили и кураж да бъдем някакви – каквито си изберем. Ти ни караш да се усмихваме, ако си с нас, или пък да плачем, ако те няма. Ти  ни караш да ставаме с желание всяка сутрин и да правим това, което искаме и харесваме. Или пък, понеже теб те няма, ние проклинаме всеки един ден, в който трябва да се събуждаме и да осъзнаваме, че ни липсваш и че всъщност нищо не сме постигнали..

- Виждаш ли ме?

- Естествено, че те виждам. Навсякъде. Постоянно. Намирам те в почти всичко, което правя, но това беше, когато те имах. Ако пък не те забелязвам, се вглеждам по-дълбоко и съсредоточено и след време, дълго или кратко, те съзирам и започвам да ти се радвам. Господи, само като погледна някоя полянка със зелена тревичка и много детелинки, мога да кажа, че си до мен. Или когато видя играещи деца, тичащи кучета, усмихващи се млади девойки, заливащи се от смях младежи, спиращи на пешеходна пътека автомобили, даващи стотинки на просяците хора.. Тогава мога да кажа, че си и до тези хора. А това неимоверно ме радва.

- Усещаш ли ме?

- Разбира се. Усещам те в полъха на летния ветрец горе в планината, във влажния мирис на морето и пясъка. Още чрез заслепяващите ме слънчеви лъчи, виждайки изгрева или залеза, съзирайки осеяното с безброй звезди пълнолунно небе, вкусвайки току-що извадено от фурната любимо ястие или просто слагайки в устата си парченце шоколад. Поглеждайки любимия човек право в светещите му очи, хващайки топлата му ръка и вървейки с него по брега на океана. Ти си във всичко и всички. Човек просто трябва да те търси, да иска да те намери и когато го направи, да те оценява, защото иначе може доста бързо да се раздели с теб.

- И ако ме няма какво?

- Ето какво.. не ме ли виждаш. Животът ще е отново безсмислен и сив, няма да виждаме радостта по собствените си, а и по чуждите, лица. Защото когато те имаме, ние си мислим, че всички са като нас, дори да не са. А по този начин, ако всеки си мисли за всеки друг, че е като него, накрая всички ще станем еднакви и такива каквито сме създадени да бъдем.

- От това, което казваш, разбирам, че ти наистина ме оценяваш. И знаеш ли истината е, че аз точно това искам -  хората да умеят да ме ценят. И помагам на тези, които виждам, че биха успели да го направят. Това се дължи на огромната вяра, която имам в хората и техните възможности. Но за жалост тя понякога ми играе лоша шега, защото накрая се получава така, че хората изиграват мен и аз оставам.. не в нещастие, но поне в състояние на неудовлетвореност. А това не е никак приятно, както можеш да се досетиш… Другото нещо, което изисквам от хората, за да ги „посетя” някой ден, е да вярват в мен и в това, че съществувам и че ще достигна и до тях. Това е много важно, защото едно от нещата, които ме изграждат всъщност, е вярата. Тя е силата, която ме поддържа жив и прави така че да ме има. Защото ако няма кой да вярва в мен, аз за какво съм? Ще трябвам ли на някого, ако никой не вярва, че съм тук и че може да ме притежава? Не мисля. Ти вярваш ли?

- Аз ли? Аз ако не вярвах, ти нямаше въобще да ми се отдадеш първоначално. Ти го каза преди малко, нали?

- Точно така. А за в бъдеще вярваш ли?

- Винаги съм вярвал и винаги ще го правя, защото това е едно от нещата, които поддържат и мен жив. Ха! Имаме нещо общо!

- Да..

- Надявам се то по някакъв начин да бъде в моя полза по време на взимане на решение от теб..

- Може и да бъде.. ще видя.. а в последствие и ти ще разбереш. Но недей  бърза.. погледни през прозореца и се порадвай заедно с мен на белия сняг и тишината.

На този диалог… всъщност монолог, стана свидетел веднъж едно младо момиче, живеещо в клиника за душевно болни. От тогава тя слушаше в продължение на един час всеки ден един мъж на средна възраст, който винаги седеше в любимия си син стол, и си говореше подобни неща..

След една година, когато момичето не беше посещавало мъжа няколко седмици, защото я бяха затворили в нейната стая заради кризите, които получаваше, тя отиде в стаята на мъжа, но там вече нямаше никого. Бяха го изписали… беше оздравял. Но тя, както още и преди, продължаваше да се чуди – с кого мислеше, че си говори мъжът. И все се чудеше ли чудеше, и навярно още продължава…

А вие как мислите?? :]]]