Слънцето тъкмо беше изгряло, денят току-що беше започнал, когато момичето от високата стара тъмночервена сграда отвори голямата тежка черна врата, лекият ветрец развя дългата й тъмнокестенява коса, и тя излезе.

Веднага срещна симпатичния младеж от съседната кооперация, който винаги й се усмихваше, когато я видеше, а тя винаги просто го поглеждаше и полагаше огромни усилия, за да накара устата си да изглежда така, сякаш се усмихва. И не че момчето не беше наистина добре изглеждащо и интелигентно, не; тя знаеше че това е така. Но просто от доста време насам беше загубила какъвто и да било интерес към всичко, а пък да не говорим за представителите на т. нар. силен пол. Но това не беше така, защото тя го искаше. Не. Просто така се беше случило всичко.

Въпросното момиче се казваше Аня или за всички просто Ани. 17–годишна, тя живееше с баба си в големия град. Родителите й бяха починали преди 6 години по време на едно от посещенията на Аня в града. Защото… да, тя ходеше ваканциите при баба си, която живееше в града и после се връщаше вкъщи, на село, при майка си и баща си. Та през горещото лято преди 6 години, точно когато влизаше в апартамента, телефонът звънна и съобщиха на нея и баба й, че родителите й са загинали при пожар в къщата им, от която били останали само няколко дъски. Когато разбра ужасната новина, Аня не реагира никак, просто на лицето й се появи като че ли една маска, която от тогава до днес момичето грижливо поддържа и противно на всичко, което е била и в което  е вярвала някога, носи. Баба й може би  и до днес не може да си обясни какво точно се бе случило с внучка й тогава, което продължава да се случва и в момента. Дори и самата Ани не знаеше  доскоро.

Как бихте се почувствали  вие, ако ви отнемат единственото нещо, което някога по някакъв начин и причина ви е вдъхновявало и  ви е правело щастливи..?

Е добре де, за Ани това бяха две неща – нейният дом и майка й. Ани беше родена в малко селце в сърцето на планината и беше прекарала цялото си детство там. Всичко важно и значимо за нея се беше случило там. Сред природата и усамотението тя бе видяла истинската красота на живота и това беше единствената, която  Ани познаваше, но и беше абсолютно сигурна, че друга не съществува.

Като обикновено селско момиче Аня разбира се беше научена на труд, постоянство и смиреност. Тези характерни за почти всички добри дъщери качества Ани беше възприела от баща си – сериозен човек, който беше видял, научил и преживял много неща по време на  10-годишния си живот в големия град, но след това, когато родителите му се споминаха, се беше видял принуден да се върне на село. Бащата на Ани, какъвто тя го познаваше и виждаше всеки ден, беше строг мъж, който винаги изпълняваше всичките си задължения по отношение на къщата и поминъка, както и беше готов на всичко за семейството си. Ани добре знаеше, че баща й я обича много, както и той беше наясно колко му е благодарно за всичко единственото  му дете, макар и двамата да не си го казваха често.

Но друг беше човека, без когото Ани не можеше да изкара и ден  без да го вижда – нейната майка, която всъщност беше доста необикновена. Хората в селото я наричаха „странна”, ”чалната”, а дори и понякога „луда”. Но жената просто беше живяла съвсем различен живот от техния, даже и от този на мъжа си. Като малка тя постоянно беше на път със своя баща, който беше изследовател. Беше посетила какви ли не красиви места – градове, природни забележителности, беше се запознавала с всякакви хора от много различни раси и народности, беше виждала адски много видове животни и птици. Общо взето от всичко по много. Но когато веднъж се беше прибрала за малко в родния си град, се беше запознала със бащата на Аня, влюби се в него и всякаквите пътувания и пътешествия за нея приключиха. После, когато се преместиха точно една година след сватбата им в планината, тя изведнъж се промени, стана различна, сякаш вече не беше щастлива, по лицето й се изписваше неудовлетвореност.

Но всичко това се промени, когато се роди Аня. От този момент нататък майка й отново стана жизнена и усмихната, но съпругът й все още забелязваше, че има някакъв друг блясък в очите на жена му, който не му беше познат, а дори понякога малко го плашеше. Но за едно нещо беше сигурен – че малкото им момиченце не можеше да има по-добра, грижовна и любяща майка. Поради заетостта му на полето, той не можеше много много да се грижи за Ани и затова тя бе оставена изцяло в ръцете на майка си, с която бяха постоянно заедно, още откакто Аня се роди, та чак до онзи така трагичен ден, когато момичето замина и остави зад себе си усмихнатите си родители, които така и не видя повече. Но през тези дълги дванадесет години Аня беше научена от майка си на всичко, което знаеше за живота изобщо. Тя й разказваше за многото си пътувания и приключения, даже подробно й описваше най-любимите си места и гледки, както и най-красивите и интересни животни, които беше видяла. И Ани добиваше изключително ясна представа за всички  тези неща благодарение на изчерпателните и вълнуващи разкази на майка си. Дори понякога момичето имаше чувството, че слуша някаква фантастична приказка и си казваше, че няма начин нещо такова да се е случило на собствената й майка и че то дори не съществува. Но в същото време знаеше, че майка й никога не би я излъгала и когато се сетеше за този факт, се успокояваше и правеше всичко възможно да успее да си представи всички тези пейзажи и прекрасни създания на природата и тогава, ако успееше, казваше на майка си: ”Да, мамо! Виждам го, усещам го, чувствам го. И сега ние с теб сме там…”. Разбира се майка й беше много горда с дъщеря си всеки път, когато чуеше тези думи и очите й винаги се напълваха с радостни сълзи.

Чрез всичките истории на майка си Ани се научи да може да си представя всичко, което съществуваше, та и неща, които все още не бяха създадени. Тя толкова харесваше майчините разкази, че дори след като бяха свършили, тя все още продължаваше да си представя, че е там и това й доставяше невероятно удоволствие.

Повечето си време заедно, разбира се свободното, Аня и майка й прекарваха в гората, сред природата. Момичето беше научено от майка си да обича природата, да й се възхищава, да я цени, да я приема като приятел и да я защитава, когато се наложи. Покрай тези неща, Ани се научи да запаметява в съзнанието си всички прекрасни гледки, на каквито се наслаждаваше всеки ден, и да ги пази там, да ги помни винаги.

Друго нещо, на което майката на Ани я научи, беше това да рисува и да изразява чувствата си чрез картините. Казваше й: ”Скъпа моя, всеки път, когато си тъжна или по-лошо – изгубена по някакъв начин, рисувай!”. И детето често рисуваше, когато някой от училището го беше обидило или просто, когато му беше скучно. И рисуването винаги помагаше.

Макар да беше прекарала точно детските си години с родителите си, когато трябваше да бъде безгрижна, да тича боса по мръсните улици, да яде сладолед без да се интерсува колко и къде се е изцапала, да не иска да излезе от студената река, докато не стане синя и вече не може да подскача насам-натам, да не слуша мама и татко, да се тръшка и да иска всичко… Да, трябваше.., защото така правят всички малки деца, защото това е нормално. И така беше и при Аня, но само до едно време. След това някъде на 5-6 годинки, когато започна да се занимава с рисуване, тя престана да прави такива неща, просто вече не й бяха интересни. Предпочиташе да отиде на разходка  за горски ягоди и да слуша за  живота на майка си. И поради това Ани още от толкова малка и невръстна беше научена да мисли по-зряло от характерното за възрастта си, да гледа на нещата по такъв начин, по който гледат доста по-възрастните и зрели хора.

Да. Така свикна и така  харесваше.

Точно когато затръшна голямата черна врата зад себе си, и погледна за миг към заслепяващото я слънце, Ани затвори очите си за секунда ,която на нея й се стори като целия й живот изминал досега, защото си припомни всички тези неща, които четяхте досега. Това беше адски болезнено за нея преди, но сега вече го понасяше по-лесно. Всеки път, когато погледнеше към слънцето, Ани се сещаше за родителите си и най-вече за майка си, която с големите си сини очи, дългата руса коса и белите зъби, винаги приличаше на Ани на слънцето, когато я погледнеше. Затова като малка Ани не се натъжаваше, когато лятото свършваше и идваха дъждовните и облачни дни, защото тя знаеше, че само щом погледне майка си, и всичко вече за нея пак ще свети и ще бъде топло и приятно.

Но вече не беше така. Сега Аня мразеше лятото, поради същата тази причина, поради която преди не тъжеше, когато то си отиваше. Сега харесваше дългите облачни и студени дни, когато не й се налагаше да излиза и можеше да си седи по цял ден вкъщи и… понякога да рисува (това рядко се случваше) или просто да гледа телевизия или да забие глава в някога книга. И много много ненавиждаше онези слънчеви топлички адски приятни пролетни дни, когато всичко се раззеленяваше и разкрасяваше, когато всички бяха щастливи и обнадеждени за новото начало. Тогава за нея настъпваше мрак… т.е. единственото нещо, което искаше да вижда, беше тъмнината. Само тогава се чувстваше избягала… далеч от всички толкова болезнени и едновременно толкова красиви спомени. Тя толкова ги обичаше… и в същото време й бяха толкова омразни… защото бяха просто спомени. Вече не бяха реалност… вече те бяха далеч от нея, а тя не толкова от тях. Понякога даже й се струваше, че е толкова близо, че би могла да седне на любимото си меко и скърцащо легло, да си играе с коня на баща си на двора, да се гушне в прегръдките на майка си. И много мразеше, когато баба й я викаше за вечеря, когато някой нетърпелив шофьор надуваше клаксона, или когато някой бързащ пешеходец се блъскаше в нея, и я прекъсваха да си спомня… прекъсваха я да бъде щастлива дори само чрез спомени.

Защото иначе беше нещастна. Страдаше. През последните 6 години не правеше почти нищо друго освен да си спомня и да страда. Отначало й беше адски тежко, не можеше да си намери място от мъка, плачеше по цял ден, не ядеше нищо, а през нощта продължаваше да плаче. Добре че беше лято и не трябваше да ходи на училище, защото не излезе от вкъщи цял един месец.

Първите две години Аня беше в период, в който не искаше да повярва, че такова ужасно нещо като смъртта на родителите й й се случва. Отказваше да приеме това и се опитваше да се прави, че всичко си е по старому. Но денят й отново завършваше в леглото й, с нея, обляна цялата в сълзи. Накрая вече на третата година тя започна да осъзнава или по скоро да признава, че вече всичко е различно, че е останала сирак и че вече сигурно никога няма да бъде толкова щастлива, колкото беше на село.

През последните три години Аня преодоляваше всичко и сега вече може да се каже, че е на себе си, живее тук и сега (само от време на време се връща назад ;)).

Свикнала толкова с живота си Ани си мислеше, че нищо не може да я изненада вече. Всеки ден тя ставаше, закусваше с милата си и грижовна баба, която изключително много обичаше внучка си и правеше всичко възможно Ани да се чувства добре при нея. След това момичето излизаше, отиваше на училище, ако трябваше, а ако беше ваканция, обичаше просто да се разхожда из големия град и да наблюдава, а понякога даже се случваше да нарисува нещо, което доста я е впечатлило, без значение положително или отрицателно.

Това беше едно от нещата, които най-много я тормозеха сега – че вече не рисува толкова често. Не че не искаше, но просто нямаше вдъхновение. И да, беше пробвала да нарисува нещо насила, но всичките много пъти нищо не се получаваше. Това много я тревожеше, защото искаше един ден да стане художничка и знаеше, че вече наистина трябва да започне сериозно да се занимава и подготвя. Поради тази причина прекара всяка една свободна минута от последната година в рисуване, макар и без истинско вдъхновение – или ходеше на курсове, на които баба й я записа, защото учителят й беше стар добър приятел.

Точно този летен ден тя отиваше на рисуване.

След като обърна главата си и яркото слънце вече не я заслепяваше и уж не й напомняше за майка и, тя тръгна по улицата. Беше рано сутрин и макар да беше делничен ден, нямаше много хора в центъра. Ани измина точно 34 крачки (тя много обичаше рано сутрин, когато все още не е напълно будна, да си брои крачките, беше й нещо като занимание за разсънване) и срещна една своя съученичка, която в същото време й беше и съседка – Лили. Това момиче беше единствената приятелка на Ани. Даже не беше и това, но само нея Ани можеше да слуша, без да я гледа прекалено гадно или прекалено отегчено. Двете отиваха заедно всеки ден на училище и после заедно се връщаха. Понякога с тях беше и гаджето на Лили – високо, слабо, леко невзрачно момче, за което всички  от даскалото се чудеха как може да ходи с иначе толкова хубавата Лили.

Ани учеше в обикновено училище, защото  когато баба й я записа там, не беше много наясно с големите заложби на внучка си в рисуването. Но Ани не съжаляваше, тя харесваше училището си, допадаха й повечето преподаватели, както и се разбираше с някои свои съученици, но с доста малко от тях. Хората там вече бяха разбрали, че Ани е малко странна, според тях, а тя беше просто малко тъжна, според себе си. Но за нейно голямо щастие всички там се оказаха не толкова любопитни и нахални, че да разпитват какво толкова й има и защо говори толкова рядко и само, когато я питат нещо. Понякога Ани даже се чудеше дали баба й, която отново беше приятелка с директора, не е наговорила някакви работи на учителите, а те от своя страна – на учениците. И понякога даже благодареше мислено на баба си за това.

Срещата на Аня с Лили и приятеля й  продължи точно 5 минути (Ани знаеше това, защото след като изговори каквото имаше да казва, а то се съдържаше в точно две изречения, броеше наум секундите), в които Лили разказа за ваканцията си на морето, планината и как са били с Никола (гаджето й) в Париж.

След като се разделиха, Ани продължи по пътя си към  уроците по рисуване, които се намираха в една стара, но наскоро реставрирана сграда, на 4 пресечки от дома й. Тя ходеше всеки ден от ваканцията и изкарваше по  6-7 часа там. Почти всеки път беше с различни групи, но вече беше научила всяка една от тях и познаваше всички хора, които посещават курсовете въобще. Отначало странният и малко поостарял  учител не разбираше ентусиазма на Аня да ходи абсолютно всеки път, но скоро започна да го харесва и я хвалеше всеки път, когато имаше нови хора в групите.

А бабата на Ани от своя страна не беше кой знае колко богата, работеше, но нито веднъж не беше спряла момичето да ходи на рисуване, защото знаеше, че това е единственото й развлечение и единственото нещо, което истински я интерсува и задоволява по някакъв начин.

В днешния ден Ани се беше подготвила по една нова задача, в която се изискваше да нарисува чувствата си само чрез цветове и тези цветове така да са свързани, че да изразяват всички чувства, които някога е изпитвала. За Ани това не беше особено трудно – колко много неща беше усещала през живота си досега. Но по-сложното беше да ги постави така, че да изглеждат последователни, а не просто нахвърляни. Тя също така реши да представи всяко чувство не чрез обикновените цветове, ами само чрез смесени, и така на картината й нямаше нито един чист цвят. Цяла нощ  не беше спала, за да довърши всичко. Но сега не беше никак изморена. Това беше така, защото чувстваше някакво вдъхновение, което не се бе случвало от адски много време. А когато беше вдъхновена по някакъв начин, Ани се чувстваше силна и независима, тогава мислеше само за хубави неща, не беше навела глава надолу, защото просто нямаше какво да каже, чувстваше се лека като перо. Да… това беше по принцип. И макар да беше нямала отдавна такова вдъхновение, Ани въобще не беше забравила какво е чувството и си го спомняше толкова ясно, колкото ясно си спомняше и всичките приключенски разкази на милата и майка. Но отново нещо не беше същото, отново не беше напълно вдъхновена и удовлетворена… А и нямаше как да бъде…

Когато влезе в голямата зала с масите и столовете, там имаше само трима човека, които тя познаваше и които си говореха за своите картини. Те поздравиха Аня, както и тя тях, и веднага я запитаха за нейното домашно. Тя каза, че е готово, но не е особено доволна от него и затова мисли да го запази само за себе си и учителя. Излъга. За пръв път от доста време насам си харесваше работата, но я беше срам от двете момчета и едното момиче.

Докато стана време да започват бяха дошли само още три момичета.

Господинът дойде и предупреди всички да си приготвят картините и каза, че ще ги обсъдят отпред пред всички. Ани потрепна.

И тъкмо се канеха да започнат, когато скърцащата врата се отвори и в стаята влезе едно високо тъмнокосо момче, с голяма раница и китара на гърба си. То се извини за закъснението и закрачи навътре към местата за сядане. Когато мина покрай Аня, той така широко и топло й се усмихна, че на нея й се стори наистина симпатичен, ама наистина. Седна на масата точно до нейната и се обърна към Ани, която се беше зазяпала в своята картина.

- Интересна картина! – проговори момчето.

Ани го погледна и се усмихна леко. Засрами се. Когато обаче пак се обърна, видя, че той още я зяпа. Когато го огледа забеляза, че е облечен скромно, с дрехи все едно или се връща, или се кани да ходи на планина… пък и огромната му планинарска раница… Лицето му беше бяло и чисто, катраненочерната му коса беше късо подстригана, имаше доста пиърсинги по ушите. Но това, което изненада и удиви Ани, бяха огромно зелено-синьо-жълтите му очи. Тя се загледа и установи, че  по края имат тъмно зелено, примесено малко със сиво може би, същинската им част беше наситено синя  и сякаш между синьото имаше бели ивички. Ирисът им обаче беше обиколен от светложълто, което правеше очите на момчето да изглеждат сякаш блестяха. А пък и в момента то беше застанало така, че слънцето му осветяваше цялото лице. Когато погледна по-отстрани и не толкова втренчено, забеляза, че очите му не изглеждат толкова странни, защото цветовете така се сливаха, че изглеждаха като едно и зеленото и жълтото се размиваха от синьото. Но все пак загледаш ли се, ясно се различаваха три цвята. Когато отново го зазяпа, Аня усети някаква енергия, която сякаш струеше от този младеж и се разпръскваше навсякъде из стаята, или по-скоро само към нея. Погледна отново към очите му и си помисли как не беше виждала по-ярки цветове от тези. Момчето й изглеждаше адски познато, но в същото време можеше да се закълне, че не го беше виждала никога през живота си… Просто нямаше начин да го беше виждала.

Учителят поздрави за добре дошъл новия ученик и му обясни каква е била задачата на другите за днес и какво ще правят по-късно.

- Няма проблеми, господине. Засега само ще наблюдавам – отговори новият, кимна на учителя и отново извърна глава към Аня, която не беше свалила поглед от плътните му червени устни, които се мърдаха толкова бавно, докато той изричаше думите, че все едно се движат на забавен кадър.

На лицето на момчето пак се появи приветстваща  усмивка, с която като че ли подканваше Аня за нещо. Докато се чудеше какво искаше да й каже и се взираше в ярките му необикновени очи, Ани чу, че професорът я вика.

- Хайде, Аня. Не се срамувай, излез да покажеш творбата си на всички. Сигурен съм, че си нарисувала нещо впечатляващо – подкани я господинът.

Ани не искаше да става. Погледна отново към съседната маса и там видя това момче, абсолютно непознато за нея, но някак вдъхващо й доверие и кураж. Очите му издаваха, че той наистина иска да види какво е нарисувала и Ани разбра, че той ще успее да оцени работата й, усети спокойствието, което сякаш излъчваха очите му, като някакви радиационни лъчи.

Ани се престраши и застана отпред пред масите заедно с картината си. Обясни на всички как е използвала само получени цветове и как е искала в картината й да има някаква последователност.

Преподавателят  много хареса творбата на Аня, похвали я, каза, че  е успяла да постигне тази хармония, към която се е стремяла и че цветовете са се получили много хубави. След това предостави думата на другите от групата.

Още веднага новото момче изяви желание да говори.

Докато учителят говореше, Ани не вдигна глава нито веднъж, загледана в картината си. Но когато чу новото име – Филип (така се казваше новодошлият), веднага погледна към него. Той очакваше такава реакция от нейна страна затова отново я удостои с усмивка и успокояващия си поглед. Ани не знаеше какво да прави, какво да каже, а всъщност и не искаше. Искаше просто да чуе гласа на този интересен и странен млад мъж, да чуе какво има да каже за нейното произведение, а заедно с това и за нея. Когато се взря в големите му очи, там сякаш можеше да прочете какво той ще каже. Не точните му думи разбира се, но просто усети, че ще е нещо много близко до нейните собствени  мисли и чувства, които са се въртяли в главата й и които е усещала, докато е рисувала.

И наистина… когато започна да говори, Филип сякаш преразказваше състоянието, в което Аня се намираше, докато правеше тази картина… а и през последните няколко години изобщо…

- Благодаря за дадената дума – проговори момчето. – Аз не съм особено вещ в рисуването, но това никак не ми пречи да съм любител, който поназнайва някой и друг факт за изкуството. И така на тази картина мога да видя много неща. Ясно се различават болката, радостта, разочарованието, надеждата, агонията, щастието, обичта, ммм… любов не виждам честно казано. Мисля, че Аня  е била щастлива до даден момент в живота си, и от него, та чак и до днес, тя е по-често тъжна, безразлична, отегчена, изгубила надежда и вяра в доброто, в хората, в мечтите. Даже мога да кажа, че тя дори не мечтае, не си позволява този лукс да иска нещо толкова много, че цялото й съзнание да е заето с него, защото… може би прекалено много се страхува от едно възможно разочарование или просто от толкова отдавна не е имала мечти, че е забравила каква наслада и радост носят те, макар и понякога да си остават неизпълнени – обясняваше момчето.

През цялото това време Ани го гледаше право в очите, а по-странното беше, че и той нея – не погледна нито веднъж към картината. Сякаш можеше да прочете мислите й, а Ани даже сега не си мислеше тези неща. Или по-скоро сякаш я познаваше прекалено добре, знаеше как се чувства. В погледа му се четеше съчувствие, съжаление и разбиране. Ани хареса това, за пръв път от много време почувства, че има какво да каже на някого и че този някой наистина иска да я чуе и че ще я. Че би я изслушал с удоволствие и че би й помогнал с нещо, ако може, а ако не, просто би й се усмихнал топло и би я прегърнал силно. Тя си помисли всичко това и някак знаеше, че и Филип си го мислеше. За момент й се струваше, че само тя и той са в стаята и това й беше приятно.

Филип беше приключил с коментара си, когато учителя обяви 15 минутна почивка. Тогава Аня прибра рисунката си, взе си нещата и набързо излезе.

Когато стигна навън, се усети, че е тичала по стълбите и се спря за минута да си почине. В същото време от вратата изскочи и новото момче. Тя се стресна, когато го видя на доста малко разстояние от лицето си, но той я успокои:

- Не се притеснявай. Просто дойдох да те попитам дали не искаш да се поразходим на някъде, ако нямаш намерение да се връщаш горе.

Ани отговори с ококорени очи:

- Ами… добре.

И тръгнаха.

Ани го заведе в любимия и парк, малко отдалечен от центъра. По пътя до там той я разпитваше обикновени неща – къде учи, къде живее и всякакви такива. Тя пък му обясняваше изчерпателно… изключително нетипично за нея. Но малко странно… тя не успяваше да го попита нищо и заради това й стана малко неудобно. Имаше чувството, че говореше прекалено много за себе си… не че й беше толкова неприятно, просто не беше свикнала. Затова си каза, че когато седнат, тя ще пита, а той ще отговаря.

И така и стана. Тя го разпитваше накъде се е запътил, защото и изглеждал като турист. Филип обясни, че идва от планината и че е прекарал там три седмици. Когато го попита, Ани разбра, че момчето е бил с приятели на палатки… в същото село в планината, в което тя беше прекарала най-щастливите години от живота си. Щом чу това, в главата й нахлу такава вълна от спомени, която ако беше от вода, със сигурност би съборила всеки.

За момент Ани си помисли, че ще се пренесе в спомените и че няма да може доста време да се махне от там, но това не стана. Още щом чу гласа на Филип, се върна на пейката, успокои се  и даже се зарадва, че е там.

Когато момчето й говореше за местата, които е посетил с приятелите си и за гледките, на които са се насладили, Ани винаги го прекъсваше и допълваше, но той не й се сърдеше. Когато си припомни тези места, на Ани не й стана тъжно… по-точно стана й, но едновременно с това се чувстваше добре, защото никога досега не си беше припомняла така селото си по този начин. Филип я караше да си спомня само хубавите неща, само прекрасните гледки, само незабравимите моменти с майка й, само нежните целувки на баща й преди лягане. Това я удивляваше, това я  караше да иска да се върне там, това я обнадеждаваше.

Момчето й разказваше как винаги е мечтал да пътува и да вижда нови места и нови хора и как сега му се е отдала такава възможност.

Нищо, че не се познаваха, двамата млади си говореха така сякаш са прекарали години заедно и са преживели какви ли не неща… И да наистина бяха изпитали много неща, но поотделно, но все подобни. Разликата беше само, че Филип бе намерил сили и бе съумял да превъзмогне мъката и тъгата, беше успял да се отдалечи възможно най-далеч от спомените. Нещо, което Аня не беше постигнала още, а много добре знаеше, че трябва.

Момчето говореше за многобройните си мечти – за тези, свързани с голямата му страст – свиренето на китара, а именно да свири соло на огромен стадион. Обясняваше как иска да отиде в пустинята, как иска да скочи от висок водопад, как мечтае някой ден да си купи мотор и да кръстосва пътищата с него, как  е мечтаел да може да мечтае и как се е научил да го прави.

Припомни на Ани колко велико е чувството, когато видиш някоя своя мечта сбъдната, колко невероятно щастлив си тогава, дори тя да е била нещо съвсем малко като да видиш залеза или като да кажеш нещо, което винаги си искал, на глас.

Той уверяваше Аня, че няма нищо хубаво и смислено да живееш затворен в себе си и в спомените си за изминали по-хубави времена, защото така не позволяваш на сегашните също да бъдат хубави, че да се изолираш  значи да си самотен, а самотата не е за всеки – тя е за хора, които са дали на света всичко, което могат да дадат и нямат повече какво да предложат, както и той на тях. Обясни й, че спомените не са нещо лошо и че не трябва да ни натъжават – те са начин да преживеем хубавите моменти отново и отново, а това, че тези моменти са минали, трябва единствено да ни кара да се мислим за късметлии, че сме преживели такова нещо, а не за нещастници, че то е приключило. И накрая добави:

- Повярвай в себе си, Аня! Повярвай и в света.

Слушайки всички тези думи, Ани осъзна как през изминалите  6 години тя беше стояла на едно място, самосъжаляваща се и пропускаща толкова много от чудесата на живота. Тогава се засрами. Тогава разбра колко слаба е била и си каза, че повече не иска да бъде такава… никога! Че повече няма да пропуска нищо, че ще бъде отворена към нови хора и места, че ще мечтае, че ще се радва на живота – на малките и на големите неща, че ще обича, че ще забрави.

Когато вдигна поглед се загледа в огромните очи на Филип и там  видя колко всъщност я разбира той – много. Както и че дори сега е разбрал какво тя беше решила за себе си оттук нататък.

- Браво,Аня! Ще видиш, че няма нищо страшно – каза момчето.

След това осъзнаха, че вече от доста време е тъмно и Ани каза, че трябва да се прибира. Филип пожела да я изпрати, което момичето прие с радост.

Вървяха  един до друг до сградата, в която Аня живееше, но никой не каза нищо през целия път. Защото и двамата нямаха нужда, и така им беше приятно.

На сбогуване Филип каза, че може би повече няма да се видят никога, но че той не съжалява за това и че днешният ден е бил един от най-пълноценните му дни от много време насам.

Ани просто се усмихна широко:

- Благодаря ти много! – каза и го целуна по бузата.

После се прибра вкъщи, вечеря набързо с баба си като през цялото време й говореше за деня си и накрая си легна.

Точно преди да заспи си спомни за очите на Филип и за пръв път от шест години се радваше, че живее.