Когато спи, човек е сам. Дори в съня му да присъстват и други хора или дори до него в леглото да има още някой, в сънищата си той винаги е сам. И това от една страна е най-хубавата им част, защото когато човек е сам, той може да бъде истински себе си, може да прави и казва нещата, които наистина желае, а не просто тези, които трябва. Защото колкото и близък да му е някой, той невинаги е на едно и също мнение със самия него или пък невинаги настроенията им си съвпадат.

Нещата, които казах досега, не са някакво гениално и неповторимо прозрение и разбира се повечето хора са нясно с тях, но пък аз сега стигнах до тях и искам да споделя с вас как точно стана това. А именно благодарение на сънищата.

Аз много обичам да сънувам, защото винаги имам някакви забавни, поучителни, напрегнати, интересни и понякога даже и безмислени сънища, но пък тези последните винаги ме развличат. Много често се случва, когато трябва да се справя с някакъв проблем, сънувам нещо – някаква случка с други хора, които въобще не познавам – плод на моето въображение, и при тях се случва нещо подобно като в моя живот и техните постъпки ми помагат да реша проблема си. Доста често, докато спя, се чувствам все едно съм на кино или пък все едно си седя в нас  на удобния бял диван пред огромния плазмен телевизор и се тъпча с пуканки, гледайки някоя сърцераздирателна драма или пък някоя малоумна, но все пак забавна комедия.  А най-интересното е, че точно допреди малко съм седяла да гледам някой такъв филм и след като си легна сякаш все още седя пред телевизора.

От разговори с приятели, познати, малко непознати и много хора в Интернет пространството съм си направила извода, че на този свят има няколко типа хора (със сигурност има още много типа, но аз за тези знам) – такива, които сънуват и помнят сънищата си, такива които сънуват, но не помнят какво и такива, които не сънуват (тези всъщност сънуват, но въобще не помнят какво, докато вторите помнят само първите няколко секунди след като са се събудили). Аз определено съм от първите – помня всеки свой сън с най-големи подробности. Даже си правя списък със сънищата си за месеца и накрая избирам един сън на месеца, нещо като класацийка. Колко забвано, нали? Още от дете си записвам какво сънувам. Тази идея ми даде дядо ми, защото когато ходех на село през лятото по цял ден седях и му разправях сънищата си. Човекът си имаше работа, а понякога и му писваше, затова един ден ми връчи една тетрадка и молив и ми каза: ”Ето скъпа, тук можеш да записваш всички свои интересни сънища.” В този ден аз много се зарадвах и се почувствах вдъхновена да сънувам много нови  сънища, които да записвам. И от тогава насетне съм изписала около дузина тетрадки, пълни от първата до последната страница, със сънища.

Но истината е, че до снощи не бях преживявала такова нещо насън. Никога не бях сънувала нещо толкова красиво, толкова мечтано, толкова недостижимо и същевременно толкова истинско. А ето за какво става въпрос:

Докато си спях, се почуствах мокра. Да, сякаш някой беше излял кофа с вода върху мен или пък се бях напикала. Но не можеше да е второто, защото сякаш цялата бях в някаква вода. Всъщност на лицето ми беше топло, а главата си чувствах потопена. Накрая успях да си отворя очите и видях наситено синьото небе над мен и горещото слънце над него. Осъзнах, че съм в морето или океана. Първото нещо, което веднага си помислих, бе, че искам да се махна от там. След това се зачудих защо не потъвам и зачаках това да започне да се случва. Но то не стана.

Аз мразя водата. Да..защото не мога да плувам. И не е като да не съм се опитвала да се науча. Не знам, но още от дете имам някакъв панически страх от водата. Сигурно е, защото докато е била бременна с мен, майка ми за малко е щяла да се удави (Благодаря ти, мамо! Или по-скоро, благодаря ти, татко, че не си бил до мама да я пазиш!). И затова никога не влизам в морето сама и за повече от десет минути, а пък когато има вълни – дума да не става!

Но тогава, в съня ми, беше различно. Аз сякаш бях различна. Не почувствах страх, нито желание да се махна от водата, там ми беше добре и исках да остана. Слънцето огряваше цялото ми тяло неописуемо приятно, а водата беше топла като чай – идеална за плуване. Тогава реших да поплувам и… стана. Аз можех да плувам! Толкова се радвах, че развих доста голяма скорост за нчинаещ плувец. Сигурно  съм изплувала 2 или 3км, но не бях чак толкова уморена, а по-скоро някак заредена с нова енергия. И все пак реших да си почина за малко. Отпуснах се на повърхността на водата и се взрях в небосвода. Той беше толкова син, колкото винаги ми се бе искало да го видя, ала сякаш  в действителност този нюанс на синьото просто не съществуваше. Но тук го имаше. Огледах се наоколо, но не видях никого. Извиках силно, но не получих отговор. Явно бях съвсем сама, както  винаги в сънищата, и сама се радвах на успеха си в плуването.

Отново бях привлечена от неповторимия син цвят на небето, загледах се в него и се отпуснах върху водата. Около мен цареше такова спокойствие, че нямаше как да не затворя очите си поне за секунда, за да се насладя още по-пълноценно на момента.

И точно, когато ми беше най-хубаво, се случи нещо още по-хубаво – озовах се на друго място. Точно на онова прекрасно синьо небе и… седях там… и не падах надолу, ами… летях! Да, моежех да летя!!! Това е още едно мечтано нещо, което не можех да повярвам, че ми се случва, дори насън, защото и там не го бях изживявала никога. Но вече знам какво би било, ако ние хората можехме да летим. Вече знам как бих се чувствала – а именно невероятно щастлива и… лека. Мислите си, че се чувствате леки докато сте във водата, е, ако летите (или поне сънувате,че го правите) вие ще се почувствате още по-леки – като перце. И същевременно някак силни… за да можете да се издигате още по-нагоре и да летите напред.

В следващата секунда, в която мигнах обаче, попаднах на друго място. Все още се реех из небето, но вече не над океана, а се бях издигнала над някаква гора. И да, това беше точно онази борова гора, която в детството си седях и наблюдавах с часове. Взирах се в нея толкова дълбоко, че понякога имах чувството, че мога да достигна до най-вътрешната й точка само с поглед. Докато съзерцавах гората, най-често си мечтаех да мога да летя, за да се порадвам на дръвчетата й от горе.

Нощта в съня ми беше ясна, без абсолютно никакви облаци, което знаечеше само едно – черно небе, обсипано с безброй блещукащи жълти звезди. Нямаше луна, но звездите бяха толкова много, че осветяваха небето наистина добре. Чувствах се невъобразимо щастлива, защото всичко беше толкова истинско. Можех да усетя съпротивлението на въздуха, който удреяше лицето ми и едва ми позволяваше да виждам нещо. Вятърът развяваше силно дрехите и косата ми, която също заставаше на лицето ми. Но сега нищо не можеше да ме спре. Движех се право напред и за малко да не се сблъскам с една птица. А най-странното беше, че не трябваше да полагам почти никакви усилия, сякаш това беше нормалното ми състояние, сякаш летенето беше моят живот, бях създадена за това и това умеех най-добре.

Докато си летях, се загледах в нещото под мен – гората, и населеното място което тя ограждаше – град или може би по-скоро село. Да, село беше, някое малко китно селце в полите на планина. Беше нощ и всичко беше тъмно – хората спяха. Не се виждаше пушек от комините, защото беше топло – лято предполагам. Улиците бяха пусти, само се чуваше лаят на някое куче отвреме навреме. Но както си гледах надолу, изведнъж видях едно малко момиченце да седи на пейка в двора на една къща. Момиченцето изглеждаше да е на около 7-8 години и беше облечено с бяла ризка и червена пола. Дългата й коса беше сплетена на две хубави плитки, които се спускаха по малките и раменца. Сетих се колко много прилича тя на мен като малка. Тя гледаше нагоре с усмивка и когато ме видя, ми помаха. Аз също се засмях и си казах, че отдавна не съм ходила на гости на баба и дядо на село, и че скоро трябва да ги посетя.

Продължих да се нося из въздуха и скоро стигнах до едно голямо езеро, което беше много красиво, заобиколено от иглолистните дървета. Реших, че може да се опитам да се приземя, за да се намокря малко с вода, защото се бях изпотила и ми беше топло вече. Но помислих, че ако сега се приземя, никога повече няма да мога да се издигна така нагоре и че ще пропилея шанса си за летене. Затова оставих земята и мислите за нея и продължих да се нося из тъмното нощно небе.

Бях там до изгрев слънце. Но когато видях първите лъчи на слънцето, отново нещо се случи. Аз пак се пренесох другаде. Но този път на едно значително по-топло място. Вече не бях в небето, а на земята. Почувствах топлината под гърба си, отново лежах, но не в приятната морска вода, ами на горещия пясък. Беше толкова горещо, че това не можеше да е пясъка на плажа. Можеше да бъде само едно място… Изправих се и видях… че бях не къде да е, ами в пустинята. Точно там, да. Още едно място, което винаги бях желала, но никога не бях имала възможността да посетя. Толкова се зарадвах, когато разбрах къде съм, защото още една моя мечта се сбъдваше, дори само насън. Реших, че няма просто така да си седя на едно място в тази необятна шир, ами ще се разходя. Видях, че до мястото, от което станах, имаше голямо шише с вода и бяла шапка. Взех ги и тръгнах.

Нямах идея накъде вървя или в коя пустиня точно се намирам, но това и нямаше значение. Важното бе, че бях там. Цял ден се разхождах и се радвах на жаркото слънце. Не умрях от жега единствено, защото цялата бях облечена в бяло и защото краката ми бяха опаковани в някакви бели обувки, които ми свършиха чудесна работа. Беше изключително приятно и успокояващо да се разхождаш из тази безкрайна пустош, която беше токлова приветстваща. Докато вървях към нищото и краката ми потъваха в жълтия пясък, който отдолу не беше чак така горещ, си мислих за живота си и как той не е толкова безкраен като тази пустиня и никога няма да бъде, затова трябва спешно да се организирам и да се захвана с нещата, които биха ми доставили истинското удоволствие и биха направили живота ми по-хубав. Неща като този сън, например.

Денят си мина и вече наближаваше залез слънце. Седнах на един хълм, да погледам залеза и започнах да си тънаникам онази песен, която винаги, когато слушам, си представям, че правя точно това – гледам залеза в пустинята. И беше адски прекрасно… и красивият залез направи преживяването още по-истинско и по-запомнящо се.

По здрач почувствах огромна умора и реших да полегна за малко на пясъка… само за малко си казах, но повече не се събудих там. Събудих се в собственото си легло, цялата обляна в пот. Първата ми реакция беше да започна да плача, защото този прекрасен сън беше свършил. Но след малко размислих. Няма да плача, че сънят е свършил. Ще се радвам, че се е случил!

Станах записах съня в тетрадката си за сънища и реших… Това е новият ми сън на месеца! Не, това е новият и единственият сън на живота ми!

And weeeee have a winneeeeer!