Приключиха и легнаха на леглото един до друг. И на двамата им беше толкова хубаво, че ако бяха пушачи, щяха с най-голямо удоволствие да запалят по една цигара. Но не бяха.

Лежаха неподвижно леко запъхтени и с голяма наслада дълбоко вдишваха от планинския въздух.

След секунди тя обърна глава към него и втренчи погледа си. Той веднага я усети и без много да чака я погледна право в очите. Така седяха доста дълго време като единственото, което правеха, бе да се гмуркат в очите на другия все по-дълбоко и по-дълбоко. А! И мислеха. Но както погледите им сякаш казваха едно и също нещо, така и израженията им сякаш говореха на един и същи език. И двамата на ум си казваха: „Обичам те! Благодаря ти за всичко” и много добре знаеха, че в точно този същия момент и другия изрича тези думи. От това им ставаше адски хубаво и затова постоянно се усмихваха.

След малко тя се опита да си затвори очите, но в момента, в който го направи, отново ги отвори, защото нещо я зяслепяваше. Той се засмя – знаеше какво светеше толкова силно, че така пречеше на неговата любима да заспи и я караше да се муси толкова сладко. Беше луната, която сякаш беше точно отвън пред прозореца и осветяваше цялата стена срещу тях. Той си помисли, че точно в момента й е много благодарен, защото наистина нямаше никакво желание да се разделя с любимата си и да я пусне да легне на леглото, точно до неговото, само за през нощта. Гледаше я с умиление и тя му се усмихваше нежно, когато му хрумна нещо.

Да излезем на балкона да погледаме луната!

Тя се намуси.

- Хайдеее! Ще си вземем одеалата и възглавниците. – увери я и я погледна с онзи поглед, с който казваше, че знае много добре, че тя не по-малко иска да направят това.

Но естествено, че знаеше, че и тя иска. Толкова добре я познаваше, че не можа да се стърпи да не й предложи точно това.

А това наистина беше нещото, от което тя имаше най-голяма нужда сега.

Станаха – тя отиде да отвори вратата към балкона, а той засъбира одеалата и възглавниците. Тъкмо, когато тя се обърна, за да му помогне, той вече беше взел всичко и беше точно зад нея. Тя се ухили и леко се повдигна на пръсти, за да го целуне. Но в същия момент загуби равновесие и се подпря на него, като така го бутна, че за малко и той да падне заедно с нея и всички завивки. Разсмяха се, но тя сложи пръст пред устата си и каза:

- Тихоооо! Да не събудим другите оттатък.

Излязоха на балкона и притвориха вратата отвън. Постлаха си едно от одеалата, а с другото се завиха. Седнаха и се подпряха на стената, но сложиха и въглавниците зад гърбовете си, за да не им е твърдо.

Навън беше хладно, та чак почти студено. Макар че беше лято, а лятото дори и през нощта е приятно хладно, те все пак се намираха в планината. Щом седнаха тя веднага започна да трепери, но след секунди, когато той вече я бе обгърнал с топлите си ръце, тя се оправи и облегна глава на рамото му.

Нощта беше спокойна. Само съвсем лекичък ветрец размърдваше листата на дърветата. Беше пълнолуние и от черния небосвод ги гледаше огромната бяла луна – единствената светлина в селото, която не беше изключена. Точно около нея сега нямаше звезди, защото светеше толкова силно, че заслепяваше и звездите околко нея. Но пък купища звезди имаше доста наляво и доста надясно от нея. Ако си представим черното небе като един лист с луната по средата му, то звездите бяха в двата края на листа и излизаха и извън него.

Момчето и момичето се вгледаха в тъмната и величествена планина пред тях, чийто дървета, и най-вече върховете на дърветата, бяха осветявани от луната. Той си помисли колко луната прилича на слънцето точно в момента с тази разлика обче, че осветяваше само най-хубавите неща – нея, дърветата, небосклона, а не като слънцето – всички. Това го изпълни с така радост и енергия, че той толкова силно стисна приятелката си в прегръдките си, че тя изохка.

Извинявай – набързо промълви той.

Говореха тихо, защото не искаха да събудят приятелите си в съседната стая, както и птичките, които спяха на един клон точно на една ръка разстояние от тях. Не чуваха нищо освен собствените си гласове и мисли, но пък и тях никой не можеше да ги чуе. В мрака никой нямаше да може да ги види, но те се виждаха един друг. Къщите около тях бяха пълни със спящи хора хора, но те имаха чувството, че са напълно сами в тази тиха нощ. Което беше и най-хубавото, защото точно това искаха – да са сами.

Странно е как човешкото същество, когато е само, страда, въпреки че това е едно от най-ествествените му състояния. Страда, когато другите не го забелязват, не го оценяват или просто когато го обиждат. Страда, когато се разделя с близките си или когато те умират, страда, когато загуби някоя своя любима вещ или просто страда, когато няма какво да губи.

Но в същото време човек е готов да даде всичко, за да бъде сам с този, когото обича. Стреми се към колкото се може повече време, прекарано насаме с него, за да има възможността изцяло да му се наслади и да се слее с него, да успее идеално да го опознае и в същото време е готов напълно да се разголи пред него, само и само, за да го задържи възможно най-дълго при себе си.

Тези два вида самота са различни, защото при „самотата сам със себе си”, ти нямаш кого да съзерцаваш с часове, нямаш кого да опознаваш или на кого да кажеш: „Обичам те!” или „Липсваш ми.”, овен ако не си някой нарцисист. Докато при самотата „сам с някой” или по-точно „сам с този, когото обичаш”, ти имаш всички тези неща, че даже и много повече. Тази самота е „половин самота”, защото когато си счовека до теб, ти можеш да избираш дали наистина да си сам за малко, като например спреш да го слушаш за момент и се замислиш, или да се порадвате на самотата си заедно като започнете да си споделяте тревогите, радостите, впечатленията, терзанията, желанията,  истините, лъжите и всичко останало. И в един момент ти се оказваш вече преминал през тези състояния на „самота сам със себе си” и „самота с твоя любим човек” и си стигнал до състояние на несамота – състояние на любов и щастие.

Момичето си помисли как беше минала по точно този път съвсем наскоро и се зарадва докъде беше стигнала сега, когато го погледна. Той от своя страна я целуна нежно и си каза на ум, че има повече, отколкото някога бе искал и се почувства страшно щастлив от този факт.

И двамата знеха, че се чувстват така заради другия, както и бяха нясно как точно карат другия да се чувства. Затова толкова се обичаха – защото вече бяха минавали по пътя и благополучно бяха достигнали дестинацията.

Скоро песента на щурците ги приспа. Прекараха нощта там – на балкона, на открито, заслепявани от луната. Същата тази нощ и на свамата им се присъни най-прекрасният сън, който някога са имали – сънуваха, че са свободни да се реят из небето като птиците.

Сънуваха,че летят.