Стана, огледа се, видя около себе си само усмихнати лица, зелена тревичка, маргаритки и слънчеви лъчи и понечи и тя да се усмихне… но не успя. Не че не искаше, не че това не беше най-естественото, което й идеше да направи в момента… просто не можеше. И тя не знаеше защо.
А може би всъщност много добре знаеше. Да, защото всеки път правеше така. Всеки път, когато виждаше някоя своя мечта сбъдната, когато получаваше, това което толкова е искала, когато постигаше това, за което много време се беше борила… Всеки път щом се изправеше пред това, тя първо го гледаше с толкова ококорени очи сякаш вижда нещо, което никога не си е представяла, че може да съществува, макар да беше мечтала за него всяка свободна минута. Всеки път, когато най-сетне държеше в ръцете си плода на своята усилена работа, тя първо се занимаваше да го оглежда и разучава обстойно, макар вече да знаеше абсолютно всичко за него. Всеки път, когато най-сетне имаше късмет и се случваше така, че тя да има това, което е искала, тя го вземаше, но и в същото време отричаше пред другите и най-вече пред себе си, някога да го е желала.
И всеки божи път за аболютно всяко нещо тя беше готова още щом го имаше, веднага без да се замисли, да го провали. Но в следващия момент, когато се сетеше колко ще загуби и колко ще й е мъчно и яд на самата нея, се спираше… но се спираше не от истинско желание да запази нещото, ами от страх. Страх за себе си и собствените си чувства… Колко егоистично, нали? Това, че не й пукаше толкова за нещото, дори тя да го бе създала или дори то да беше създадено специално за нея или за някой друг, то все пак си беше нещо и заслужаваше малко или много повече… заслужаваше някой да го е страх поне малко и за него, а не само за самия себе си.
Но нея това не я интерсуваше, както и повечето хора. Тя мислеше как само на нея да не й е гадно. Което само по себе си си беше предизвикателство, защото дълго време каквото и да правеше, тя не можеше да оцени постигнатото, да се наслади на сбъднатата мечта, да се зарадва на притежаваното. Какво беше това? КАК МОЖЕШЕ ДА ПОСТЪПВА ТАКА СПРЯМО САМАТА СЕБЕ СИ? Как можеше да не се оставя да бъде щастлива? Това беше толкова безотговорно и в противоречие с доста от човешките инсткинкти. Но в същото време беше в съответствие с една друга част от човешката природа – тази, в която човек веднага щом постигне нещо не отделя почти никакво време да му се порадва, а веднага се насочва към следващата си цел и желание, и дори не се замисля какво ли й е на мечтата, която също толкова време е чакала да стане реалност и накрая никой не й се радва, както би трябвало. Това е безотговорно отношение дори към самите мечти и към този, който ги е сбъднал. А това в бъдеще би могло да доведе до не толкова голям брой сбъднати мечти…
Тя си мислеше всичко това и гледаше как едно малко детенце си играеше с голямото си и пухкаво куче.
В същия момент си каза: „Нееее! Та нали точно ти винаги си си повтаряла да не бъдеш като повечето хора, които не се радват, колкото трябва на това, което са постигнали.” А тя беше така: първо отричаше, след това си позволяваше за съвсем кратко да бъде щастлива, а после започваше да си представя как ще загуби въпросното нещо. Да, тя не тръгваше към другите стремежи за разлика от повечето хора. Тя много добре знаеше, че трябва да се порадва на това което има, макар и за малко. И се опитваше… но ето какво ставаше… Винаги минаваше през тези три фази. Последната, разбира се, беше най-мъчителна, защото в нея тя се самонараняваше. Дори не го правеше несъзнателно… знаеше какво върши, но просто не можеше да се спре, така й идваше отвътре. Повтаряше ли си и повтаряше да спре… но така и не се чуваше.
А може би тази на представянето на загубата, не беше последната фаза. Да… тя избра така да мисли и реши, че ще гледа да се самонаранява колкото се може по-малко, за да успее все пак да достигне следващата фаза от нейното лично щастие, която тя вярваше, ще бъде наистина по-добра, а защо не – ИСТИНСКОТО ЩАСТИЕ.
Изправи се на крака, сложи отново в ухото си и другата слушалка, пусна си възможно най-оптимистичната песен, която имаше на плейъра и тръгна към пътя на щастието.
