Blog Archives

Ако попадна на безлюден остров

Една сутрин се събудих, лежейки на мокър пясък на брега на океана. В секундата, в която отворих очи и слънцето силно ме заслепи, си помислих колко е хубаво да се събудиш под открито небе. На следващия момент обаче забравих за удоволствието, което изпитах преди малко от топлината по лицето си, и се запитах какво за Бога правя тук. Станах, огледах се и видях, че съм на остров насред океана. Първоначално тази мисъл никак не ми се хареса и затова се паникьосах. Започнах да тичам по плажа и да викам с цяло гърло някой, който го нямаше, не знам и аз кой точно. След като обиколих целия плаж и не получих никакъв отговор от никъде, се притесних още повече и в паниката си тръгнах към гората. Точно преди да навляза в нея изведнъж се спрях, сякаш се ударих в някаква невидима стена, която ме спираше да не настъпя в непознатата и най-вероятно много опасна джунгла. Сякаш нещо искаше да ме предпази от друго нещо.. и сякаш първото нещо бях самата аз, чието, съзнание точно в момента бе замъглено от страха, но явно беше достатъчно наясно със ситуацията, че да се опита да ме спре да не направя някоя глупост. Но въпреки това аз съборих невидимата стена и нахлух в гората, тичайки стремглаво напред. Ако някой можеше да ме види точно в този момент, сигурна съм, щеше да ме помисли за напълно луда. Но там нямаше никой друг освен мен.

Цял ден се лутах из джунглата без да знам къде вървя, върху какво стъпвам, накъде отивам, къде се намирам и каква работа изобщо имам там. Единственото, което исках, бе да открия някакъв индикатор, който да ми покаже, че не съм сама на този остров и че няма да остана тук завинаги. Continue reading “Ако попадна на безлюден остров” »

Staring at the Moon

Приключиха и легнаха на леглото един до друг. И на двамата им беше толкова хубаво, че ако бяха пушачи, щяха с най-голямо удоволствие да запалят по една цигара. Но не бяха.

Лежаха неподвижно леко запъхтени и с голяма наслада дълбоко вдишваха от планинския въздух.

След секунди тя обърна глава към него и втренчи погледа си. Той веднага я усети и без много да чака я погледна право в очите. Така седяха доста дълго време като единственото, което правеха, бе да се гмуркат в очите на другия все по-дълбоко и по-дълбоко. А! И мислеха. Но както погледите им сякаш казваха едно и също нещо, така и израженията им сякаш говореха на един и същи език. И двамата на ум си казваха: „Обичам те! Благодаря ти за всичко” и много добре знаеха, че в точно този същия момент и другия изрича тези думи. От това им ставаше адски хубаво и затова постоянно се усмихваха.

След малко тя се опита да си затвори очите, но в момента, в който го направи, отново ги отвори, защото нещо я зяслепяваше. Той се засмя – знаеше какво светеше толкова силно, че така пречеше на неговата любима да заспи и я караше да се муси толкова сладко. Беше луната, която сякаш беше точно отвън пред прозореца и осветяваше цялата стена срещу тях. Той си помисли, че точно в момента й е много благодарен, защото наистина нямаше никакво желание да се разделя с любимата си и да я пусне да легне на леглото, точно до неговото, само за през нощта. Гледаше я с умиление и тя му се усмихваше нежно, когато му хрумна нещо. Continue reading “Staring at the Moon” »

Заблуда

Стана, огледа се, видя около себе си само усмихнати лица, зелена тревичка, маргаритки и слънчеви лъчи и понечи и тя да се усмихне… но не успя. Не че не искаше, не че това не беше най-естественото, което й идеше да направи в момента…  просто не можеше. И тя не знаеше защо.

А може би всъщност много добре знаеше. Да, защото всеки път правеше така. Всеки път, когато виждаше някоя своя мечта сбъдната, когато получаваше, това което толкова е искала, когато постигаше това, за което много време се беше борила… Всеки път щом се изправеше пред това, тя първо го гледаше с толкова ококорени очи сякаш вижда нещо, което никога не си е представяла, че може да съществува, макар да беше мечтала за него всяка свободна минута. Всеки път, когато най-сетне държеше в ръцете си плода на своята усилена работа, тя първо се занимаваше да го оглежда и разучава обстойно, макар вече да знаеше абсолютно всичко за него. Всеки път, когато най-сетне имаше късмет и се случваше така, че тя да има това, което е искала, тя го вземаше, но и в същото време отричаше пред другите и най-вече пред себе си, някога да го е желала.

И всеки божи път за аболютно всяко нещо тя беше готова още щом го имаше, веднага без да се замисли, да го провали. Но в следващия момент, когато се сетеше колко ще загуби и колко ще й е мъчно и яд на самата нея, се спираше… но се спираше не от истинско желание да запази нещото, ами от страх. Страх за себе си и собствените си чувства… Колко егоистично, нали? Това, че не й пукаше толкова за нещото, дори тя да го бе създала или дори то да беше създадено специално за нея или за някой друг, то все пак си беше нещо и заслужаваше малко или много повече… заслужаваше някой да го е страх поне малко и за него, а не само за самия себе си.

Но нея това не я интерсуваше, както и повечето хора. Тя мислеше как само на нея да не й е гадно. Което само по себе си си беше предизвикателство, защото дълго време каквото и да правеше, тя не можеше да оцени постигнатото, да се наслади на сбъднатата мечта, да се зарадва на притежаваното. Какво беше това? КАК МОЖЕШЕ ДА ПОСТЪПВА ТАКА СПРЯМО САМАТА СЕБЕ СИ? Как можеше да не се оставя да бъде щастлива? Това беше толкова безотговорно и в противоречие с доста от човешките инсткинкти. Но в същото време беше в съответствие с една друга част от човешката природа – тази, в която човек веднага щом постигне нещо не отделя почти никакво време да му се порадва, а веднага се насочва към следващата си цел и желание, и дори не се замисля какво ли й е на мечтата, която също толкова време е чакала да стане реалност и накрая никой не й се радва, както би трябвало. Това е безотговорно отношение дори към самите мечти и към този, който ги е сбъднал. А това в бъдеще би могло да доведе до не толкова голям брой сбъднати мечти…

Тя си мислеше всичко това и гледаше как едно малко детенце си играеше с голямото си и пухкаво куче.

В същия момент си каза: „Нееее! Та нали точно ти винаги си си повтаряла да не бъдеш като повечето хора, които не се радват, колкото трябва на това, което са постигнали.” А тя беше така: първо отричаше, след това си позволяваше за съвсем кратко да бъде щастлива, а после започваше да си представя как ще загуби въпросното нещо. Да, тя не тръгваше към другите стремежи за разлика от повечето хора. Тя много добре знаеше, че трябва да се порадва на това което има, макар и за малко. И се опитваше… но ето какво ставаше… Винаги минаваше през тези три фази. Последната, разбира се, беше най-мъчителна, защото в нея тя се самонараняваше. Дори не го правеше несъзнателно… знаеше какво върши, но просто не можеше да се спре, така й идваше отвътре. Повтаряше ли си и повтаряше да спре… но така и не се чуваше.

А може би тази на представянето на загубата, не беше последната фаза. Да… тя избра така да мисли и реши, че ще гледа да се самонаранява колкото се може по-малко, за да успее все пак да достигне следващата фаза от нейното лично щастие, която тя вярваше, ще бъде наистина по-добра, а защо не – ИСТИНСКОТО ЩАСТИЕ.

Изправи се на крака, сложи отново в ухото си и другата слушалка, пусна си възможно най-оптимистичната песен, която имаше на плейъра и тръгна към пътя на щастието.

Животът би бил лесен…

Искам да пиша…

Искам да пиша постоянно…

Искам лъчите на слънцето да ме будят сутрин,  да ставам от леглото не с нежелание, а с радост и надежда, че денят ще бъде чудесен, да си  взимам студен ободряващ душ, да си правя силно кафе с много мляко и захар (за да не е толкова силно :D) и да сядам на широкия бял диван насред уютната просторна стая, която в същото време е изцяло изпълнена с някакви джунджурийки…

Искам да се разполагам на удобния си бял диван, да отпивам глътка от горещото кафе и да започвам да тракам по клавиатурата на лаптопа си.

И да пиша… за своите мечти, преживявания, цели, болки, радости, както и за нещата, коите ме вълнуват, които са важни за мен, но и чрез моето мнение, в същото време да помагам на други хора, които са изгубени или просто се лутат из живота. Искам да им казвам, че и аз някога съм се лутала и не съм знаела накъде да вървя, коя е правилната пътека за мен, но че накрая все пак съм стигнала търсената от всички дестинация – щастието. Да… толкова силно искам един ден да мога да изрека тези думи пред целия свят и да знам, че всички ме слушат… или четат.

Да пекарам целия ден в писане… И не защото нямам какво друго да правя или защото нямам с кого да изляза, а просто защото това желая. Просто защото това е моят живот, който аз съм избрала измежду многото възможности.

Но всъщност не знам дали е хубаво да имаш пред себе си повече възможности, защото после когато направиш своя избор, никога няма да разбереш дали той е бил най-правилният и дали точно това е Животът за теб, в който би се чувствал най-добре. Винаги ще си мислиш: „Аз дали избрах най-подходящия за мен път, или пък беше един от другите?” Да… можеш да прекараш живота си в такива мисли и съмнения или просто да приемеш, че си направил точния избор и да му се насладиш.

Това, че винаги пиша за своите преживявания и чувства и за своите проблеми, не знам какво значи. Може би, че съм егоистка, която се интерсува само от това, другите да научат какво мисли тя. Или пък може би просто все още съм една объркана млада госпожица, която не е напълно наясно със себе си засега, която чрез писането цели да открие какво всъщност наистина иска да прави занапред и какво я интерсува… Надявам се да е второто…

Но наистина какво толкова лошо има човек да  иска другите да го чуват? Вече прекалено остаряло ли е да споделяш истинското си мнение за дадено нещо, а не да се правиш, че ти пука, когато не ти?

И какво пък като не мога да оборвам глупавите и несъстоятелни аргументи на някакви тийнейджърки? Писането е моят начин да изразя себе си, не спорът. И независимо има ли кой да го оцени или не, това е, което съм.

Щастието

Седяха един срещу друг и се гледаха безмълвно. Той си отваряше устата от време на време сякаш искаше да каже нещо, както всъщност беше, но все така и не успяваше да изрече нищо… защото знаеше, че каквото и да каже, нямаше да е достатъчно и всъщност нямаше да бъде нищо, защото този отсреща беше много повече от него, защото той се надяваше някой ден да го има, да може да се похвали, че го е получил и да се гордее със себе си, че е  постигнал това, което представляваше събеседникът му.

Единият седеше на червен стол, а другият – на син, затова и на двамата им харесваше да мислят един за друг като Червения и Синия.

Най-накрая Червения проговори:

- Не ме гледай така празно.., а ми кажи.. Как се чувстваш?

Continue reading “Щастието” »

Let Me Tell You Where I Slept Last Night

Когато спи, човек е сам. Дори в съня му да присъстват и други хора или дори до него в леглото да има още някой, в сънищата си той винаги е сам. И това от една страна е най-хубавата им част, защото когато човек е сам, той може да бъде истински себе си, може да прави и казва нещата, които наистина желае, а не просто тези, които трябва. Защото колкото и близък да му е някой, той невинаги е на едно и също мнение със самия него или пък невинаги настроенията им си съвпадат.

Нещата, които казах досега, не са някакво гениално и неповторимо прозрение и разбира се повечето хора са нясно с тях, но пък аз сега стигнах до тях и искам да споделя с вас как точно стана това. А именно благодарение на сънищата.

Аз много обичам да сънувам, защото винаги имам някакви забавни, поучителни, напрегнати, интересни и понякога даже и безмислени сънища, но пък тези последните винаги ме развличат. Много често се случва, когато трябва да се справя с някакъв проблем, сънувам нещо – някаква случка с други хора, които въобще не познавам – плод на моето въображение, и при тях се случва нещо подобно като в моя живот и техните постъпки ми помагат да реша проблема си. Доста често, докато спя, се чувствам все едно съм на кино или пък все едно си седя в нас  на удобния бял диван пред огромния плазмен телевизор и се тъпча с пуканки, гледайки някоя сърцераздирателна драма или пък някоя малоумна, но все пак забавна комедия.  А най-интересното е, че точно допреди малко съм седяла да гледам някой такъв филм и след като си легна сякаш все още седя пред телевизора.

От разговори с приятели, познати, малко непознати и много хора в Интернет пространството съм си направила извода, че на този свят има няколко типа хора (със сигурност има още много типа, но аз за тези знам) – такива, които сънуват и помнят сънищата си, такива които сънуват, но не помнят какво и такива, които не сънуват (тези всъщност сънуват, но въобще не помнят какво, докато вторите помнят само първите няколко секунди след като са се събудили). Аз определено съм от първите – помня всеки свой сън с най-големи подробности. Даже си правя списък със сънищата си за месеца и накрая избирам един сън на месеца, нещо като класацийка. Колко забвано, нали? Още от дете си записвам какво сънувам. Тази идея ми даде дядо ми, защото когато ходех на село през лятото по цял ден седях и му разправях сънищата си. Човекът си имаше работа, а понякога и му писваше, затова един ден ми връчи една тетрадка и молив и ми каза: ”Ето скъпа, тук можеш да записваш всички свои интересни сънища.” В този ден аз много се зарадвах и се почувствах вдъхновена да сънувам много нови  сънища, които да записвам. И от тогава насетне съм изписала около дузина тетрадки, пълни от първата до последната страница, със сънища.

Но истината е, че до снощи не бях преживявала такова нещо насън. Никога не бях сънувала нещо толкова красиво, толкова мечтано, толкова недостижимо и същевременно толкова истинско. А ето за какво става въпрос: Continue reading “Let Me Tell You Where I Slept Last Night” »

About a Girl

Слънцето тъкмо беше изгряло, денят току-що беше започнал, когато момичето от високата стара тъмночервена сграда отвори голямата тежка черна врата, лекият ветрец развя дългата й тъмнокестенява коса, и тя излезе.

Веднага срещна симпатичния младеж от съседната кооперация, който винаги й се усмихваше, когато я видеше, а тя винаги просто го поглеждаше и полагаше огромни усилия, за да накара устата си да изглежда така, сякаш се усмихва. И не че момчето не беше наистина добре изглеждащо и интелигентно, не; тя знаеше че това е така. Но просто от доста време насам беше загубила какъвто и да било интерес към всичко, а пък да не говорим за представителите на т. нар. силен пол. Но това не беше така, защото тя го искаше. Не. Просто така се беше случило всичко. Continue reading “About a Girl” »